Понякога съдбата ни играе много лоши шеги и, колкото и да се напъвам, не ги разбирам. Не че се опитвам особено.
Тази вечер великата Фортуна и собствената ми умора ми поднесоха поредния странен сюрприз. След като цели 8 дена съм почти изцяло отдадена на западноевропейските класици (и на чашката вечер, защото то не се трае цял ден само на степчета и томове от по 500 страници), днес с ясно съзнание и лек уплах усетих, че трябва да се спра. Пък ако ще и "Мизерен - нула" да имам на изпита.
Това величаво прозрение дойде в 20:04 минути. 4 минути е времето да мине "шапката" на турския сериал по bTV и да почне същинското действие. В един момент "Листопад" почна да ми се струва триста пъти по-очарователен от историите на Виктор Юго и Ги дьо Мопасан, а ориенталските имена взеха да ми звучат все по-мелодично и някак си красиво. Не, не съм изпростяла дотам, че да не се усетя - състоянието ми е крайно нередно и граничи с кретенизъм.
Най-странното е, че не ми пука. Главата ми пулсира, очите ме болят, гърбът ми е схванат от многочасовото седене на едно място. Сама съм вкъщи с чаша бяло вино в ръка и ми минават мисли да си общувам с радиатора. Все с някой (нещо?!) трябва да се заговоря, поне такова чувство имам. В съзнанието ми танцуват имена, години, събития, факти. Такава каша е, че като нищо бих казала, че Шекспир е написал "Клетниците", а Верлен - "Хамлет". Сигурна съм само в едно - нито един от тях не е писал сценария за сериала. Поне едно нещо да е сигурно тази вечер (освен, че изтрещявам прогресивно).
Стопля ме мисълта за утре вечерта, когато всичко ще е минало - положително или отрицателно. И за водката, която съм си обещала за смазване на канализацията и баланс в нервната система. Топли ме и моят приятел - радиаторът - но това е отделна тема. Гледам да не й обръщам много внимание (на темата), защото не ми се ходи до университета в риза с дълги ръкави и отнесен от Лексотана поглед. Имидж, какво да правиш...
Обстановката почва да напомня "Бриджит Джоунс в депресия" - алкохол и замъглена реална преценка. Не че утре ще ме питат за развитието на пост-модернистичния кифленски роман, за кратко наречен чиклит. Фон ми правят стотина листа записки и леката турска до откровено чалгаджийска музичка от филмчето. Сетивата ми са толкова изострени, че ако я послушам още малко, ще седна и ще изкомпозирам сама нещо. Или ще напиша сценарий за турска сапунка. А това ще е по-зле от усмирителната дрешка и упойващите вещества!
И съвсем в духа на тазвечершното ми настроение ще си изтегля лигаво холивудско филмче с възможно най-много ярко розова романтика, два реда сълзи и един сополи, силно препоръчано от Cosmopolitan. Поне ще знам, че съм унищожила и последната калинка из главата ми. А утре ще трябва да говоря за европейска класика...