Губя го и го усещам дори и с косата и ноктите си.
Винаги съм мразела това чувство - когато не мога да контролирам и на йота случващото се. Нищо не зависи от мен. Или почти нищо. И при най-титаничното желание да контролирам събития, случки, моменти, хора, няма как да го направя.
За това просто седя на дивана. Движенията ми са сведени до минимум. И чувствам.
Няма по-особена емоция. Смесица от толкова много.
Песимизъм - така е и ще бъде не само така, ами и по-зле. Законите на Мърфи в действие - ако днес ти се струва зле, изчакай утре.
Учудване. Оглеждам се. В главата ми ситуацията изглежда като някой от сюрреалистичните декори на "Генезис", примерно онзи с рушащите се, стари, сиви блокове. Те просто се срутваха в морето с невъобразима лекота. Но около мен всичко е непокътнато. Ето го диванът под мен, масата, сградите отсреща. Нищо не помръдва. Освен чадърът, но сигурно е заради вятъра. Следователно всичко се рути... само че в главицата ми...
Специфичното желание това да се окаже сън. Искаш да се събудиш и всичко да е по другому. Ако ще и просто да се събудиш на другата сутрин и събитията да потръгнат в съвсем друга, по-добра насока.
Почти физическото усещане как "изпускаш нишката". Все едно е лигава змия, от онези, които Беър Грилс по "Дискавъри" много обича да яде, я сурови, я сварени. Почти виждаш с очите си и чувстваш с ръцете си как се изплъзва - бавно, мазно и мокро. Каквото и да правиш - няма как да я задържиш. 
Въпроси, въпроси, въпроси. Малко от тях имат адекватен и/или неабстрактен отговор. Липсата на конкретност е влудяваща. Гледаш, мислиш, премисляш, предъвкваш и отново, и отново, и отново. Чак ти иде да извадиш бял лист, че да си чертаеш и водиш записки. За протокола, това е затворен кръг, няма смисъл от писане.
Най-тежките питания от всички - защо и какво ме очаква оттук-нататък. Защо - защо на мен, защо така, защо не иначе и прочее за любознателните. Втората мисъл - тази за бъдещето - е по-добре да си я пазите само за себе си, особено ако сте под 30. Защото най-вероятно ще ви отговорят "Луд ли си, ти си само на 20-и-еди-колко-си!". Такива са ни съветниците - fuck emotion... По-лесно е...
Deja vu! Бил си в същото положение, дори и може би на същото място (второто е направо зловещо). И все пак е натоварващо, потискащо, депресиращо. Даже е по-тягостно и от преди. Been there, done that... Shit...
И не на последно място - оптимизъм. Че всичко един ден ще се нареди. Дали ще е постепенно с малка крачка всеки ден. Или с мощен ритник и отведнъж.