Бях направила една новогодишна равносметка преди около четири-пет години. В нея предимно си обещавах да завърша и да спра да си причинявам кошмарен махмурлук. Получи ми се, честно казано. Завърших де, не другото. 
   Държавният изпит беше преживяване един път. Взимаш си 7 (седем) дена отпуск и не излиазш. Навън е 30 градуса, пече слънце, хората си живеят живота, хормоните ти вдигат 150 от лежанка и питат за още. А ти пробиваш кратер в дивана от четене, пишеш записки с почерк, който и аптекар няма да разчете и ти иде да изядеш чугунените радиатори в хола. Само страхът от Топлофикация ме спря от последното. Излизаш два пъти, колкото да изплашиш всички колко неадекватен си станал, и се прибираш, за да не те приберат. На самият изпит вече не можеш да си напишеш и името без три правописни грешки, но не ти пука. Забавно беше. Опомних се на купона по случай красотата, наречена "Взет държавен". След това пак се опомних с махмурлук.
    През тази година успях да се пребия успешно така, че коляното ми най-вероятно ще е украсено доста време. Бях твърде ентусиазирана, че съм излязла по-рано от работа, и казвайки "Чао" на двама колеги от долния етаж, а.к.а. лампаджии (хората продават LED осветление), се претрепах точно пред входа. В следствие на волното изпълнение на гладък асфалт три дена коляното ми напомняше гоблен, а още пет след това - осембитова картинка в лилаво, синьо и жълто. Само Pacman го нямаше да гони хапченца. Талантът ми не бе пропуснат от околните, дори ми предложиха да ми направят прощапулник. Сетих се за брилянтната идея, тъй като точно днес отново щях да повторя акробатиката, отново пред същите хора. И то с кафе в едната ръка. И Нешка Робева не може така. 
   Успях да отида до друга държава без да съм на организирана екскурзия и не се затрих. Мислех да пиша за Италия доста подробно, но се отказах. Стори ми се твърде сантиментално, предвид, че не ми е паднала керемида на главата, не ме ощипа никоя морска гадина и не се загубих дори из малките криви улички (тоест няма с какво да се изгъбаркам). Последното е постижение за старозагорско чедо. 
   Исках да пиша и за приятелите ми и то доста пъти. Идваха ми разни банализми на акъла, филолог съм все пак. Свикнала съм да чета три страници описание на врата и пет - на паркет. Винаги мога да избацам нещо тип "Ако не бяхте вие, верни дрУгари...". Да пусна една сълза, да се прегърнем и да пеем "Един неразделен клас". Но съм била в един клас само със Стела, бъдещата ми съпруга (понеже готви добре, нали помните), така че не върви. Или "Клетва" на Щурците. Само че никгоа не ми е вървяло да се кълна, мога да се обзаложа, че няма да ми провърви дори и пред лелята от гражданското, ако се засиля някой ден да се омъжвам. Аз не мога един пай за колегите да опека, дето го обещавам от месеци, те ще ме карат в дявола да се кълна. Няма нужда от героизми в мирно време.
   Говорейки за героизми, открих, че мога неподозирани неща. Например мусака. И избухване от нищото до тряскане на врати за половин минута. Изгоних един от причислените в абзаца за приятелите с думите, че у нас не е хотел. Наистина обичах чашата, която строши. Открих, че имам фотографска памет и се почувствах като Хорейшио на местопрестъплението. Или доктор Хаус пред случай, който НЕ е лупус. Уверих се, че имам желЕзна интуиция. За последното почти никой не ми вярва, но се надявам през 2013-та да докажа този си талант. Те и астролозите и врачките не познавата, ама ей нА, колко печелят. Сега гледам към перспективата да стана супер успешен маг на име Лунна пътечка, да взимам по 2000 на предсказание и да посрещна Нова година без да се налага после да се сглобявам като Лего.
   Другото оставям директно за догодина. Съседчето по бюро в офиса предсказа бебе и/ или пръстен. Падна ми се парАта от Коледната питка. Предпочитам да игнорирам всичко това, за да съм наистина изненадана догодина...