Държа да разясня, защото не искам следващите редове да се приемат като поредното патриотарстване. Не е опит за помпане на и без това нереално високото ни национално самочувствие. Не е „От Искъро по-дълбоко нема!“. Не е „Какво да й гледам на Виената, град като град – хора, къщи, салтанати“. ОК, разбрахме се, аз не просто не съм патриот, аз съм против патриотизъм, национализъм и всякакви такива болни идеи.
Но една тенденция ме вбесява до степен да си говоря сама или да си говоря с лаптопа. Което, съгласете се, е притеснително. А и е някак дискомфортно, понеже лаптопът дори не отговаря. Става въпрос за новата мода – сложиш на нещо етикетчето „Made in Europe”и се започва едно прехласване, едно лигавене, едно словоблудство, и то не неща, които спокойно можеш да откриеш и тук. Не говрим за беспорни разлики. Но ако над снимка от Тъбъдъткино или Долно Камарци сложиш надпис „Малък уютен европейски град“, ще прочетеш безценни идиотщини тип „Не съм виждал по-красив малък уютен европейски град“. Подобна гавра с падащото национално IQ си заслужава.
Добре облечени хора? Виждам непрекъснато из София. Да, София, столицата на България. И въпреки това има стабилно мнозинство, което като види лондонска девойка в гумени градинарски ботуши, плетените калцуни на баба, подаващи се под тях, полата на дребни цветенца и палтото от втората употреба тип „Покойният беше по-едър“ – това мнозинство изпада в захлас, унес и тук-таме спонтанни ерекции. Понеже, нали, Лондон, Европа, нали, таковата. Ако българка се понесе така – ще я обявят за далтонист, идиот и, wait for it!, селянка. Или пък любимите ми образи с очилца RayBan, карирана риза на съмнителни петна, позамацани дънки и кецове (обикновено Vans). Ако е Иванчо от петибъклас – значи е поредният позьор с кинти, а ако е Ханс от Берлин – той е толкова оригигален и изобретателен. Инге от Хелзинки е с два различни чорапа? „Боже, колко е различна, това при нас – пуританите – няма как да стане!“. Имах съученичка, която още в 10-ти клас ходеше с два различни чорапа, дълги до над коляното. Никой не го отчете като постижение, сравнимо с лек за СПИН.
Сърфирам си аз лежерно из нета и попадам на материал за чуждестранни студенти, попаднали по програма Еразъм в България. Симпатични млади и интелигентни хора, малко клиширани в изказа си, позволено им е. Самата статия може да докара на по-чувствителен от мен човек Синдрома на Турет. Все едно не са симпатични млади и интелигентни хора, а сам Господ Бог е слязъл да говори. Непоносима лигавщина и неоправдан ентусиазъм струят от всяка дума. Те, чужденците, били като семейство и си ходели на гости да си правят домашни сладки и плодови салати. И палачинки! Не думай! Били сме много гостоприемни, харесвало им. Женският пазар им бил интересен, нощният живот бил готин. Чета и не вярвам на ушите си (слушам и не вярвам на очите си). Ще ме извинявате, но от един български студент, решил да остане и да не емигрира, можете да чуете много по-интересни причини да е тук. А не Гретхен да ви каже, че сме гостоприемни, а вие да получите множествен оргазъм, който после да претворите в статия. Реално какво толкова ново казват „еразъмите“? Нищо.
Стигам до извода, че за много журналисти българският млад човек е безгласна буква, незаслужаваща внимание – пияният дивак балканец, който не си заслужава да го слушаме, който не носи два различни чорапа и роклята на баба понеже е „ОМГ колко европейското“, който само бичи чалга и псува на роднини от женски род...
Защото журналистиката ни е на ниво Найденка Дианова и Славолюба Бенатова. Защото подобни тигри и тигрици се постараха да убедят България, че който е останал тук, е невъобразим, впиянчен и видиотен от фолка боклук. Не съм патриот, но на хора, подкрепящи подобна пропаганда, мога да кажа само ФОСТАТА...
