Как човек се придвижва от град А до град Б в България? Има няколко отговора - с автобус, с влак, с кола и... и то другите вече навлизат в областта на изключенията, парадоксите и квантовата физика може би.
   Отсечката е София - Стара Загора (а пътят е равен на скоростта, умножена по времето). Популярна и в общи линии не особено екзотична дестинация, няма да ходя до Тамбукту все пак. С мен е злощастната приятелка Стела, която готви добре и за която ще се женя (мамо, тате, добре ли сте?). Тя може и други работи, но за това - друг път. А защо да е злощастна?
   Срещата е в 18:00 на автогарата. Като истински отличник и ударник на випуска пристигам с швейцарска точност, стискайки сак с английска щампа и чанта с български произход. Мислите ми текат като в реклама на бира или 100% българско сирене с гръцко име. Докато обикалям сака като индиански тотем подочувам тревожни вести от сорта на "Билети няма, няма и да има, ще спите на автогарата до понеделник, когато ще трябва да се размърдате, понеже сте на работа". Occupy автогарата! Успокоявам се с мантри като "Може би става въпрос за друг град, може би...". Общо взето се забаламосвам и дълбоко в себе си осъзнавам, че се самозалъгвам. Представям си да спя, свряна под някое от металните столчета и изтръпвам.
   Стела пристига в 18:05 и най-страшните ни притеснения се оказват верни - билети няма за автобуси по-рано от 21:30 часа. Още по-забавно става, когато се оказва, че няма да се уредим и за събота сутрин. Имало само едно рейсче, което било до Стара Загора, само че то спирало извън града. Супер, защо направо не ни стоварите в Бургас, ние ще се оправим?! Междувременно пред всеки автобус се разиграва възстановка на "Опълченците на Шипка". Хората с билети биват безцеремонно избутвани, всеки се озърта за камъни и дърве. Подобна блъсканица има като се открива нов хипермаркет с банани за по 0,00005 стотинки килото или някой мол, в който първите 102-ма човека печелят ваучер за три лева. Замисляме се дали вътре освен комфортен превоз не предлагат и СПА процедури, дребни секс-услуги и безплатен айран с филийки с лютеница. Притесняваме се само някой от пластмасовите детайли да не се спраска в най-сюблимния момент и да няма прегазени, че ще влезем в новините. А да прекарам петък вечерта със заврян под носа микрофон не е мечтаното ми прекарване. 
   След като ставаме неволни свидетели на батални сцени от селски характер, решаваме да запазим кокалите и достойнството си и се оборудваме с билети за 21:30. Което значи, че ще акостираме в 12:30 през нощта, тъкмо ракиено време, в Бургаско вече повръщат. На гишето изнервена мадама ни гледа лошо и май ни прокълна, понеже май свихме последните лелеяни билети. Мисля, че ако беше още малко по-напрегната - директно щеше да ни изподере лицата. При подобни преживявания в главата се настанява само една настойчива и упорита мисъл - трябва да седнеш и да презаредиш, но не със Сникърс.
   Спирка едно - кафененце точно срещу входа на Централна гара. Аз съм човек с необясним страх от влакове и погнуса от гари, релси и чакални и този "експириънс" ми идва свръх. Като капак започвам да си говоря самичка и дори да си се карам с думи като "Така е като те е страх да караш кола, Мануелче!". Гледам гарата, гледам сутиена за осем гърди над нея, гледам и мистериозния паметник, забучен в средата и не спирам да се удивявам кой човешки мозък е родил тази красота. Подозирам, че мозъците са били няколко и от там идва лееееекият дисонанс в пейзажа. Или архитектът е бил пиян. Или всички са били пияни. Ледената Кола не успява да тушира влиянието на сиво-сивата прелест и отиваме на вариант две. Започвам да се чувствам като в компютърна игра, прескачайки наляво-надясно с товар, отнемащ сравнително малко жизнени точки.
   Спирка две - кръчма. Щеше да интересно да е библиотека или книжарница, но не би. В кръчмето не издържах и минах на вино. Виното има чудотворни свойства - след първата чаша околната среда не е толкова неприветлива, а светът става прекрасно място за живеене. Ледената течност в комбинация с банализми като изключително вкусни пилешки хапки връща блясъка в очите ни и надеждата в сърцата ни. Готови сме да катерим и Килиманджаро, ако от там е по-пряко да минем за Стара Загора. Искаме в Града на липите, правите улици и поетите и туй то!
   В 21:20 вече сме успешно натоварени на автОбуса, но за ужас на Стела и още по-голям на спътниците ни аз започвам да се лигавя неконтролируемо. Приятелката ми е свикнала с изцепките ми на публични места, даже вече спря да се прави, че не е с мене. Само понякога чука на дърво по особено очевиден за околните начин с вид "Да, лудичка е, но ми е близка". Този път обаче е изтеглила дългата клечка, защото виното, храната и умората си казват думата и някъде след Ихтиман аз блажено залязвам. Събуждам се малко преди Стара Загора и нямам време да излагам Стела и моята скромна личност пред претъпканото превозно средство. За щастие повече не съм обелила и дума сама на себе си.
   От там - нататък картинката рЕзко се подреди - у нас ме посрещат на маса (книги не се мяркаха), вечерта е прохладна, дворът изглежда страхотно на вечер. Беше от онези нощи, в които те избива на лирични отклонения, поетични размисли за смисъла на живота и природата, красотата на човешките взаимоотношения и прочее. А пропиша ли стихове е най-добре доброволно да се отправям към тапицираната стая...